28.12.2016 00:00:00

Из постовете на Велков :)

"Избистрихме пиенето, време е за междухорските взаимоотношения.

TL;DR: бъдете добри, за да бъдат и другите като вас.

И пак, подробно... Преди две-три години си заслужих прозвището "оня, дето обикаля", всички знаете защо и как. При "пробното" ми каране от Костинброд до Видин и обратно през Белоградчик, минах над селото ми - по пътя за Раковица. Естествено, нямаше как да не се отбия към Бранковци до култовата чешма "Бел мустак", в крайна сметка в тоя край на родината чешмите са кът, а да си колоездач през лятото не е никак лесно.

Та отбивайки се към тая чешма, като ме погнаха едни песове... цяла глутница. Докато след тях не се развика младолика баба с каруца и магаре - "Те така си лаят, ужким да ме пазят. При мен са до едно гальовни, ама друг видят ли - лаят". Строителен инженер била, ама и писнало в тая гадна София и си дошла на село, у Бранковци. Гледала си градинка малко над чешмата, всичко си правела сама.

Как да е, щях за междухорските взаимоотношения да ви кажа. Знаете ли защо старците в планините живеят по 100 години и хоро играят за трицифрения си юбилей, едва ли не? Ами не, не е заради чистия въздух, нито защото не си купуват картофите от хипер-гига-мега-турбо-маркета. Ние мрем рано, щото се мразим. А горе хората си помагат. За тях емпатията, съчувствието и най-вече взаимопомощта са важни за всеки. Ако мога да ги събера в една дума - това е оная човещинка, дето ако я намериш у човек, разхождащ се из столицата, спокойно можеш да го гръмнеш, че да не се мъчи.

Та, занесох едни пликчета на най-близко живеещата баба, че имала месо да зазимява, пък нейните свършили. "Отговорът" беше по половин кило домашно смляна кайма и мръвка за готвене. От същата тая баба знам една история - дошла преди години варненка да живее в селото. В началото всички я гледали, както си се гледат помежду си - носели яйца, месо, зеленчуци, плодове. Че нали е от скоро - няма как току-тъй да си скочи на краката и да има какво да яде. Минал се месец, минали два, тя не пипвала ни да работи, ни да гледа стока, ни градинка, ни къщата си чистела като хората... Та спрели да и дават и тя съвсем скоро си тръгнала от селото. То бива човещинка, ама ако я няма отсреща, и тя си има край.

Прибрах мръвките в мазето и тръгнах с колелото да поразузная де що има пътища и пътеки по баирите край селото. Пресякох главния път през Пенчов дол, подсякох през една неразорана нива и съвсем скоро се озовах на "Бел мустак" да заредя с водица. Там, не щеш ли - кривоглед дядо с каруца, който всеки ден идвал да си пълни вода. "Абе хубава е, ама много варовита", рече - току-виж затова са я нарекли "бел", а не какъв да е мустак. Все тая. Продължих към Раковица, но вятърът ме върна обратно към Бранковци. Пуснах се към селото и разпитах първите срещнати баби - има ли път към Пседерци през дола, или е урасъл вече? Имало, ама през реката нямало да мога да мина. Не ме мислете, викам, и тръгнах.

И кой да видя в гората след селото? Глутница злобно лаещи кучета. Тамън се стреснах и взех да диря цепеница за самоотбрана и отдолу се показа бабата с магарешката каруца. Същата тая баба от преди две години и половина, нямаше как да я сбъркам! Все така младолика, със същото проскубано магаре и все толкова лаещи кучета. "Ама ти като снимаш магарето, да не би да ги качваш в Интернет тия неща после? Тя моята дъщеря каза, че е чела някъде за мен, пак колоездач бил писал - друга бранковчанка с каруца и кучета няма, със сигурност за мен е било!" - не щеш ли, и тя ме разконспирира. Каза, че щом сме от един дол, ще ми говори на "ти". Похвали ме, че съм си тук, а не в София - нея я канели, ама тя нямало какво да прави там, пък и като останала, успяла и на магарето да почисти - а то толкова послушно било! Черното куче пък се казвало "Рики, на певеца, Мартин". Ослепяло от болест някаква, но се ориентирало по звуци и миризми и си ходело с нея. "Глава и ръце щом имаш, здраве ти пожелавам - друго не ти трябва, с тия трите все ще се оправиш". И кой откъде е.

Мислят, тия хора, един за друг. Достатъчно е да видят, че се стараеш, че полагаш поне някакви елементарни усилия да се оправиш в живота - пък за каквото не ти се получи, винаги ще ти помогнат, макар и да не разчитат да им върнеш жеста.

Това е то човещинката - даваш, щом имаш, пък ако нямаш - никой не е длъжен да ти дава. Пък даде ли ти - не отказваш, защото знаеш, че той не го прави ей тъй, за славата, пък и все някога ти ще си тоя, дето ще има и ще дава. Само да му дойде времето."