17.03.2009 00:00:00

Драконът и Мая

"Никога не съм сънувал,

че ще познавам някого като теб"

Chris Isaak - "Wicked Game"

"Най-накрая мога да заспя

Аз никога не спя през нощта"

Liv Kristine & Nick Holmes - "3 a.m."

"Не е нужно да ме обичаш през цялото време"

The Gathering - "Saturnine"



Драконът изпусна струйки дим от ноздрите си и каза:

- Това е воалът на Мая. Легендата за него датира още от първите драконови времена и, да ти призная, малко са останали съществата, които помнят цялата история, а това, хм, е всъщност много жалко.

Момчето се настани под драконовото крило и захапа близалката:

- И ти мислиш, че това е най-прекрасното нещо на света, този воал на някоя си Мая? Тя на какво е обичала да играе? Имала ли е много играчки?

Драконът вдигна глава нагоре и изгъргори от удоволствие:

- Ха-ха, не, съкровище! Тя не играела на нищо, тя си играела с нещо и това били сърцата на драконите. Тя си играела с техните чувства и мечти.

- Така ли? Драконите могат ли да мечтаят? Мечтаят само добрите същества, това съм го сънувал и затова знам, че е така.

Ти си добър дракон, но другите са лоши.

- О, не, не - драконът шеговито сви вежди.

- Драконите били много нежни същества. Но и много своенравни и нетърпящи воля пряко тяхната. Били готови да облеят с огън всеки, който дръзвал да застане на пътя им.

Момчето погледна нагоре:

- А това не е ли лошо?

- Ами не е. Те били най-мъдрите създания и след като не успявали да убедят другите в правотата си.

Момчето поклати глава:

- И все пак това е лошо. Не може да гориш някой, само защото

не мисли като най-мъдрия.

- Ех, момчето ми, тогава времената били други. Правото принадлежало на най-силния, а по-могъщи от драконите

нямало. Сложно е ти да разбереш старото време, трудно е и за мен да погледна това време с нови очи. Но в едно нещо сме май съгласни - правото не винаги е справедливост.

Момчето се почеса по бузата:

- Това не го разбрах.

Драконът пак изгъргори от смях и като подхвана момчето внимателно с крило го постави на безопасно разстояние от дъха си, върху един камък.

- Така, сега вече мога спокойно да те гледам - и присви светлозелените си очи, за да се фокусира по-добре.

- Ех, защо няма очила за дракони, на толкова стотин години е трудно вече.

Момчето се разсмя:

- Ще ти трябват е-е-й такива ! - и то разпери ръце колкото можеше.

- Мда, мило. Та исках да ти кажа още, че драконите били колкото могъщи, толкова и избухливи, колкото нежни, толкова и наивни. Имали две същности - старческа, що се отнася до ум и разум, и детска - що се отнася до чувства и мечти. И тъкмо детето в тях довело до трагедията, която е свързана с воала на Мая.

- А тази история много ли е страшна?

- Не, не е страшна. Тя е тъжна, също като приказка на Андерсен, и разказва за влюбения дракон, който загубил съня си. Воалът на Мая тъкмо затова бил толкова красив, защото бил изтъкан от сълзите на този дракон, които продължавали да се стичат от очите му дори след като умрял от мъка. Самата Мая го изпратила в последните му мигове и събрала сълзите му. От тях, незнайно как, тя изтъкала воала.

Драконът затвори за кратко очи и после продължи:

- Мда-а-а, това бил един нещастен дракон, който се поддал на пагубна и невъзможна любов поради чисто драконовска наивност и чисто човешка недалновидност, ако въобще това момиче Мая било човешко същество.

Легендата започва в една гора около пещерата, в която Мая била израснала след като била намерена сред останките на едно изпепелено дърво. Дървото изгорил Лудвиг Лудия, син на Силвестър Сивия и внук на Дордон Дребосъка. А Лудвиг подпалил дървото, защото закачил болезнено опашката си на него докато преследвал една мечка. И, виейки от болка, забравил за мечката, която се изгубила в гъсталака. Цял пожълтял от яд Лудвиг се обърнал и дъхнал мощно върху клоните на глупавото дърво. Старият дъб пламнал като факла и докато Лудвиг се успокои, изгорял до ситна пепел.

Момчето го прекъсна:

- А този Лудвиг много ли бил лош?

- Не, съкровище, не. Лудвиг просто бил много нервен и избухлив, твърде темпераментен дори и за дракон. Оттам идва и прякорът му, толкова бил луд. Иначе бил такава душичка, истински дракон-джентълмен. Говорело се дори, че веднъж освободил една селска местност от две мечки-стръвници. Затова страшно много се натъжил когато му минал гнева и видял какво е сторил. Нарекъл се трижди варварин, минал му дори и апетитът и се отказал от лова, въпреки, че коремът му къркорел зверски. И когато тежко се обърнал да си ходи, чул зад гърба си плач.

- Мечетата ли плачели?

- Не, мило, нали мечката успяла да избяга заради дървото и отишла при мечетата си. Плачела Мая. Изпепеленият дъб рухнал и там, в мъртвите му вече корени, изуменият Лудвиг видял едно бебе.

- Това била тази Мая, така ли? - момчето вече бе изяло близалката и слушаше с нарастващ интерес. Драконът с удоволствие констатира, че в очите на малкия няма и помен от сънливост, въпреки късния час и приспивния пукот на огъня, стъкнат на открито под ясното лятно небе. В тревите зад тях щурците настройваха цигулките си под блещукащите прелитания на нощните балерини в дните на жътва - светулките.

- Да, това била Мая. Лудвиг бил толкова стъписан, че времето, което му трябвало да се съвземе било двойно повече от това, за което му минал гнева. Внимателно, колкото се може по-малко тромаво за един дракон средни размери той измъкнал с предните си лапи Мая от коренището и я поднесъл към очите си, за да я види по добре. И последвалото тяхно взаимно вглеждане променило живота на Лудвиг. Ти сигурно си чувал този израз "Сякаш ток протекъл през тях". Да, така било. Мая спряла да плаче и като че ли се потопила в огромните теменуженосини очи на Лудвиг. В едната си ръчичка стискала огромен диамант, който имал много странна форма, все едно бил изсмукан от едната си страна, както ти си забелязал да се променя формата на близалката докато `и се наслаждаваш. Има едно японско поверие, че диамантите са съсирените сълзи на драконите. И Мая като че ли знаела това. Но Лудвиг, какво станало с Лудвиг, момчето ми. Там, в лоното на гората, сред дим и мирис на изгоряла дървесина, Лудвиг не можел да откъсне поглед от това тайнствено бебе, което не мигало и се взирало в него с втренчени тъмнокафяви, почти черни очи. Чак свят му се завил от слабост, толкова обезоръжен се почувствал. Погледите им се обливали взаимно и в техните вълни кръжали бъдещи любов и неразбирателства, обещания и стремежи за изпълнението им, съмнения и утешения. Изобщо един цял свят, потопен в соленото море на сълзите. Да, злато мое, сълзите щели да бъдат толкова много, че океаните в очите им изглеждали направо бездънни. И не се знае колко време щяло да продължи всичко това, ако Мая не била развалила магията, както впрочем винаги по-късно правела. Тя просто проплакала и Лудвиг се сетил, че трябва нещо да направи с това дете. Едноединствено нещо можел да направи - да го отнесе в къщи.

Защото би умрял, но за нищо на света не можел да се раздели с малкото момиченце, то станало неговата съдба, а Лудвиг смятал, че нищо случайно не е случайно и всичко що е писано трябва да се случи.

- А откъде знаел, че се момичето се казвало Мая?

Драконът въздъхна:

- Той не знаел, той чувствал, че трябва да бъде така. Усетил го още от мига, в който чул плача. Разбираш ли?

Момчето се намръщи:

- Не съм сигурен.

Драконът разтегна бърни, което трябваше да бъде ослепителна драконовска усмивка:

- Нищо, ще го разбереш като пораснеш. Та да продължа.

Лудвиг Лудия отнесъл малката Мая в своя пещера и с това

действие напълно оправдал прозвището си, защото, въпреки че аз не смятам , че Мая била човек, тя имала съвсем нормален човешки вид и другите дракони се почувствали много неловко, когато разбрали с кого живее Лудвиг. В тези древни времена хората и драконите били най-интелигентните твари на земята, но двата рода имали свой път на развитие и се стремели да се пазят от досег помежду си. Хората се страхували от драконите, а драконите уважавали хората като мислещи същества и независимо, че били всеядни, те дори не помирисвали човешко месо. Но дракон да живее с човек било нещо немислимо. Постепенно драконите се отрекли от Лудвиг. Спряли да го навестяват, по далечните му познати спряли дори да го поздравяват. Честно да си кажем, Лудвиг също помогнал за това със своето държане. Той се променил толкова много, че сам не забелязял как бил изоставен и попаднал напълно под властта на Мая. Това станало за сравнително кратко време, дори от гледна точка на човешките години. Мая растяла не с дни, а с часове. Не искала нищо друго освен диаманта си, който смучела в редките моменти, когато не спяла. Този диамант `и давал и храна, и вода. Тя спяла почти цяло денонощие, а когато била будна смучела диаманта, гледала Лудвиг с тъмните си очи и не издавала никакъв звук. А гледала Лудвиг, защото той постоянно бил пред очите `и. Мая се будела всеки път по различно време и това било единствените мигове в началото, когато Лудвиг можел да се потапя в очите `и. Милото ми, феическата същност на Мая до такава степен била обсебила този дракон, че той не можел да се откъсне от нея. Би изригнал кръв, ако узнаел, че не е бил при Мая, когато тя била будна. Часове наред той стоял над нея, сдържал горещия си дъх, за да не я събуди, пристъпвал едва-едва, привързвал крилете си, за да не ги размаха от вълнение и така да създаде вятър, който да я стресне. И постепенно Лудвиг започнал да губи съня си, едно много страшно нещо за един дракон, защото сънят на дракона не му дава само физически сили и отмора, както е при човека и животните. Драконовият сън е символ на дракона, той означава, че драконът съществува. Прави ума му по-силен, защото никога не може да бъде кошмар. Драконовият сън е винаги розов и след като се е наспал драконът е винаги добър и спокоен, така той пази драконовската си натура. И ако го загуби става много податлив на чужди влияния, губи способността си да се защитава срещу отровите. Сигурно си виждал картини на дракон, сладко спящ върху купчина жълто злато. Да, съкровище, драконите черпят благородството си от този най-благороден метал. Независимо под каква форма е - монети, накити, кюлчета или пък нъгитс - това е тяхното ложе. Така Мая пробила бронята на дракона Лудвиг, по прякор Лудия. Така тя добила власт над него, а да имаш власт над дракон е нещо нечувано.

Момчето сви неодобрително устни:

- Нима Лудвиг не се сърдел, че Мая можела да го управлява?

- Не, не се сърдел. Той, бедния, не осъзнавал какво става с него. Все повече и повече се поддавал на пагубната енергия като с течение на времето, с вълшебното бързо израстване на Мая, в Лудвиг се разгаряла изпепеляваща страст, толкова гореща любов, колкото горещ бил драконовият огън, който пламтял в корема му. Тя не станала ослепителна красавица, както е във всички приказки. Имала дълга права коса като цветът `и бил на кичури и се колебаел между тъмнокестеняво и скандинавско пепеляворусо. Била висока и стройна, със светла кожа. А за очите `и вече казахме - тъмни, почти черни, големи, влажни и топли като очите на кошута. Но именно погледът `и омагьосал Лудвиг. Това бил поглед на същество, стоящо над дребните неща, с които се сблъскваме всеки ден и точно поради тази причина дълбоко се съмнявам, че Мая била обикновен човек.

- А каква била Мая?

Драконът въздъхна:

- Какво не бих дал, за да разбера Но този поглед той преследвал Лудвиг и когато успеел да заспи. Втренчените, едновременно замислени и снизходителни очи се превърнали в неотлъчни негови спътници, в личните му призраци, наблюдатели и съдии. В тях имало опит, мъдрост и достойнство, които не подхождали на едно младо момиче. Имало и някакво странно безразличие, някаква зареяност, която го подлудявала. Като че ли всичко, което ставало около Мая, не се отнасяло за нея, не я засягало ни най-малко. Мая, дори когато пораснала, като че ли не осъзнавала присъствието на Лудвиг. Не разбирала, че той почти не спи, че не излиза никъде, че сърцето му пулсира в титанично усилие да я разбере, да проникне зад воала, който тя била спуснала пред себе си в своето безмълвие. Лудвиг се чувствал като бездомно дете - тази, която го изгонила от родния му дом, от драконовата му същност, отказвала да го насочи по кой път да поеме. Страдащ от безсъние, обладан от несигурност и слабост пред тези очи и не получаващ помощ от немите устни, Лудвиг все повече и повече линеел.

- Тази Мая била много лоша, нали?

- Е, не знам, момчето ми. Но определено била много тайнствена.

Понякога Лудвиг се утешавал, че това било за негово добро, че скоро това мъчение ще свърши. Понякога обаче изпадал в такова тежко отчаяние, че съвсем отказвал да се храни. Така се стигнало до деня, в който диамантът се стопил напълно и Мая за първи път излязла от пещерата. Тогава тя била на видима възраст около двадесет години, макар и с поглед на невъобразимо стар човек и реална възраст няколко месеца. От първо Лудвиг не разбрал какво става чак докато Мая излязла извън пещерата и поела към гората. Тогава, при вида на нещо различно, сърцето му щяло да се пръсне от вълнение и той, незнаещ какво да очаква, тръгнал след нея. Но след няколко крачки Мая спряла и се обърнала към него.

Момчето примигна:

- О, скарала ли му се?

- Нали ти казах, че тя никога не му казала ни думичка.

Просто се втренчила в него с онзи свой снизходително-мъдър поглед, в който обаче сега блестели искри възмущение. И Лудвиг разбрал. Разбрал, че няма право да се интересува от нея, от нейната душевност, от нейните интереси. Нямал право да знае къде ще отиде и какво ще прави, нито кога ще се върне. Той трябвало да я обича заради това, което вижда и другото не трябвало да го интресува. Няма значение колко време ще я няма, Мая щяла да дойде при него, когато самата тя преценяла, че е нужно. Нейните пътища и дела били неведоми и дори един дракон, дори и влюбен в нея, не заслужавал да ги знае, или пък да ги знае било безсмислено. Драконът трябвало да обича Мая заради самата Мая, без значение с какво се занимава. Останалото би било една форма на досадно любопитство. Лудвиг Лудия се нуждаел от усмиряване на енергията, бушуваща в него. Трябвало да се научи на търпение, защото хубавите неща стават бавно. Можел ли Лудвиг да се промени заради нея, да овладее съществото си, да постигне този идеал, който Мая изисквала? Без въпроси, без сърдечни тления. И Лудвиг се успокоил и нежно изпратил с навлажнени очи своята любима, която бавно се изгубила в гората. После обаче потекли сълзите. Техният поток досега бил пристяган от бента на надеждата за промяна. Но след като и той рухнал, те започнали да се изливат с такъв устрем, като такава стихия, че Лудвиг плачел дори и в съня си. Не, съкровище, това не били сълзи на обида, а на мъка и безсилие. Лудвиг плачел, защото искал да бъде с любимата си, тя му липсвала до кръв. А заедно с това плачел и от страх, че не е достоен за нея. Не бил в състояние да проникне в мислите `и, да разбере светогледа `и и да се научи да мисли като нея. А да се научиш да мислиш, момчето ми, е една от най-трудните задачи. Така се заизнизвали дълги дни на приучаване към търпение, на самоусъвършенстване и себепознаване. Това били дни на очакване и мечти и дни на върховно психическо напрежение и безпокойство. Дни на изтощение. Лудвиг не можел да стои в пещерата, когато Мая не била в нея. Без Мая скалите затваряли не дом, а пространство, което се превръщало в затвор. Прибирал се само, за да се опита да изтръгне минути неспокоен сън из ноктите на възпаления си мозък. През останалото време бродел из горите, броял облаците, пресявал вятъра през порите на кожата си, оглеждал се в ручеите. Престанал да ловува и когато можел да се храни го правел само с плодове. И, разбира се, прибирал се в пещерата, когато тя му внушавала, че ще бъде там. Лудвиг не разбирал как става това, дори се отказал да се опитва да разбере. Просто в един момент узнавал, че Мая ще е там и със свиващо се в любовен спазъм сърце се запътвал към леговището си. Тя идвала винаги преди него. Седяла и го чакала. И Лудвиг лягал като кученце пред тези нейни неземни очи и започвал да `и говори. Разказвал `и приказки и легенди, рисувал `и мечти, излагал `и възгледи` описвал `и къде е бил, с кого се е видял. А тя само го изпивала с очи и го изсмуквала без Лудвиг да разбира дали осъзнава присъствието му като личност или гледа на него като на извор на енергия.

- Каква има, нещо не разбра ли?

Момчето кимна:

- Да, какво значи "личност"?

- Ами, личността е най-важното за едно мислещо същество да бъде определено като такова.

Всяка личност има свои чувства, светоусещане, свой начин на мислене. Лудвиг смятал, че Мая не го възприема като такъв, а само като същество, в което има живот, нищо повече. Както ние с теб възприемаме животните. Ние ги дресираме, защото ги мислим за по-низши и те трябва да приемат безусловно това, което им кажем. Но да продължа за Лудвиг и Мая. Тяхната платонична връзка продължила незнайно колко дълго, но през това време огънят във влюбения дракон постепенно започнал да се превръща в тлеещи въглени. Това означава, че едва ли вече заслужавал да бъде наричан "Лудия". Той загубил драконовската си страст. Мъдростта му останала, защото това не се губи, но се съчетала с чисто хладната човешка пресметливост. Импулсивността и склонността му да гори препятствията се заменили със спокойствие и търсене на пътища за заобикаляне на трудностите. Към любовта му се прибавило уважение и зачитане на личната сфера. Лудвиг си казвал: "Тя ще ми каже това, което смята за нужно аз да знам". Друг е въпросът, че докрай тя така и нищо не му казала. Освен ако му го казвала по начин, който Лудвиг не разбирал.

- И какво станало накрая? Тя наистина ли нищо не му казала?

- Ще стигнем и до там, остана още малко, миличък. Преди това трябва да посочим, че цялото това психическо напрежение, тази липса на сън и нередовното хранене се оказали фатални за крехкото сърце на Лудвиг. Той все повече и повече губел сили. Спрял да се движи и лежал омаломощен в пещерата, на границата между трескава дрямка и напрегнато будуване в очакване на Мая. Очите му пресъхнали от толкова много сълзи, толкова много, че Лудвиг мислел, че и кръвта му се обърнала на сълзи и била изплакана. Все по-тежки ставали клепачите му, все по-уморени крилете, опашката била пълна с олово изстивал огненият му дъх. Понякога му ставало студено, което е непознато усещане за един дракон. Аз например знам за него от хорските думи. Но нямало кой да го стопли. Мая се появявала, минавала пред взора му и изчезвала без да се обърне да види как е той и нито веднъж не забелязала как мъчително извръща голямата си глава, за да проследи движенията `и. Докато един ден, когато усещал, че цеди последни сили от себе си и не знаел дали е буден или съзнанието му витае някъде, той видял Мая приседнала до него.

- Наистина ли! - възкликна момчето. - Мая дошла при него сама?

- Да, тя дошла сама.

Но, уви, сърцето на Лудвиг не издържало на това вълнение и предало бляна му, който станал негова съдба - да се радва на мига, когато Мая ще покаже, че забелязва чувствата му. Примирил се обаче и с това, че поне го дочакал и това стигало на изнурената му душа. Пресъхналите сълзи бликнали отново и задавени от тях теменуженосините очи се отворили като избутали слепналите се клепачи в опит да видят ясно вълшебната картина. "Не беше нужно да ме обичаш през цялото време, моя красавице", казал той и конвулсивно преглътнал. Мая го гледала внимателно и на нещастният дракон му се искало да не се лъже, че този път тя наистина го слуша с внимание. За съжаление било твърде късно. "Благодаря ти за искреността!", промълвил Лудвиг и издъхнал. Той така и не осъзнал дали случайно успял да види Мая до себе си или пък самата тя била решила това да стане.

- И после Мая изтъкала воала, нали?

- Да, тя първо събрала сълзите на Лудвиг, които не спирали да се стичат от вече угасналите му очи и от тях изтъкала най-красивото нещо на земята.

Този воал бил като изплетен от мокра паяжина, като посипан с роса. В него били втъкани хиляди и хиляди сълзи, хиляди и хиляди въздишки. Подобен воал, едновременно ефирен и плътен, едновременно влажен и изсушаващ, покрива очите на всички влюбени по света - и хора, и дракони, от време оно, та до днес. Но един-единствен бил воалът на Мая. Воал, изтъкан с любов, която не е егоистична - най-красивата любов, но и най-неразбираемата и най-трудно поносимата за този, който е неин обект. Мая покрила с него отворените мъртви очи на Лудвиг и прошепнала на ухото му първите и последните думи, които някога му казала:



"Обичах те!".



"Нещо толкова скъпо умира и това като че ли ме убива, убива и теб"

Sentenced - "Killing Me, Killing You"

"Моята любов е вечна, тя никога няма да загине.

Но явно ти не получаваш това, което аз ти пращам.

Нека поне още веднъж да почувствам твоята светлина иззад дъжда"

Sentenced - "One More Day"

"Може и да изглежда, че се чувствам добре, но всъщност отвътре съм разбита на малки парченца"

Sentenced - "Broken"