Language: English or Bulgarian
Add new View random

This is my personal home page. I'll collect things I like here.


g

Showing posts from %1 to %2 of %3

Fisrt Previous 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 Next Last (27)
Post from: Зори | Post type: Recipe
23.08.2015 00:00:00

Летен ден - сладоледена торта от круши и сливи на децата

Лятна торта 1 пакет бисквити закуска (от онези с пандата :)

6 круши

7 сини сливи

2 кафени чаша мляко

2 чаени лъжици, кафява захар

1 супена лъжица зехтин

2 капки лимон :)



Нарязвате крушите и сливите на парчета.

Пускате крушите и в блендера и ги правите на хомогенна каша. Добавяте чашата мляко и пускате пак блендера за малко. След като се разбърка добре, слагате и зехтина и пак разбърквате.

Намирате тавичка. Поставяте бисквитите на дъното на тавичката и отгоре разсилате сместа от крушите.



След това, измивате блендера и разбърквате сливите до хомогенна каша. След което, добавяте чаша мляко и пак разбърквате. След това слагате 2те лъжички кафява захар и 2те капки лимон и пак разбърквате.

След това, изсипвате сливовата смес в/у крушовата. Разстилате добре и слагате във фризера.

Като замръзне е готово за консумация.

Вадите, сипвате и прибирате, че бързо се разтапя :)))

Post from: valqk | Post type: Recipe
01.03.2015 00:00:00

Пикантен дип с авокадо

1 авокадо

2 краставици

2 стръкчета пресен чесън

1/2 връзка магданоз

1/2 лимон

малко зехтин



Всички съставки се смесват, пасират и е готово за сервиране.

Post from: valqk | Post type: Recipe
15.02.2015 00:00:00

Как да познаете качеството на меда?

Взето от Уикипедия...



Разтрийте малко мед между пръстите си - ако лепне, в него има захар или изкуствен подсладител.



Натопете главичката на кибритена клечка в меда и я драснете на драскалото на кибрита. Ако медът е чист, медът и клечката ще изгорят. Ако клечката избухне и веднага загасне, медът съдържа вода.



Капнете малко мед до мравуняк. Ако мравките го докосват, медът е фалшив. Пчелите защищават меда си с естествени репеленти, поради което мравките не нападат истинския мед.



Размесете с вилица мед и жълтък. Ако медът е истински, жълтъкът започва да изглежда като сварен.



Пуснете в чаша вода лъжичка мед. Истинският мед се скупчва на дъното, докато обработеният или изкуствен мед започва да се разтваря.

Намажете къшей хляб. За няколко минути истинският мед ще втвърди хляба, докато изкуственият или фалшив мед ще го размекнат поради наличието на вода.



Сипете няколко лъжички върху дъното на чист и сух съд и го нагрейте. Истинският мед бързо карамелизира и не се пени поради липсата на вода в него, докато фалшивият мед образува мехури и трудно карамелизира.

Post from: valqk | Post type: Prose
07.11.2014 00:00:00

Ком-Емине (разказ)

От няколко дни в социалните мрежи набира популярност един разказ. Негов автор е варненската учителка по литература Димитринка Ненова. Текстът е спечелил конкурс за разказ на младежка тематика на община Варна. Текстът е публикуван в „Труд“ със съгласието на дирекция „Образование, младежки дейности и спорт“ на община Варна.



Човече, ако някой ми беше казал, че точно на мен ще ми се случи, щях да му скоча като на онази дропла от 10 а, дето се правеше на интелектуалка и набираше не знам к’ви си доброволци за не знам к’ви си еко-пътеки, за не знам си къде на майната си. Е, аз на майтап я фраснах лекичко по челото, пък то цайсите й изхвърчаха и се потрошиха на сол и… стана една дебела и то седмица преди края на учебната година…



А, бе-е, не ме изключиха, обаче баща ми дойде в Английската за първи път, откакто сам той я е завършил преди сто години и… кофти, яко загазих, щото бащата е капитан на кораб и осем месеца го нямаше, а изтърсакът, брат ми, точно пред него взе, че проходи и всички „ох”, „ах” и „бащичко”, а мен, откакто бебето се роди, вече никой не ме забелязва – само „дай”, „донеси”, „изхвърли”…



Пикльото бил „подобреният вариант”, пък аз съм се бил изтарикатил, пубер гаден и пъпчасал – не, че го казват на глас, но аз си го знам… Е, беше ми се насъбрало, беше ми писнало и аз така, първосигнално си го изкарах на оная, дроплата, де… Майка ми рев по цял ден, виновна, че ме била „изпуснала”, бебето квичи, а баща ми ме застрелва с поглед и аз съм в общи линии наясно, че ще ми се стъжни животът, щото когато си е вкъщи няма тън-мън. Те и за това от корабните агенции все него търсят за дългите рейсове – щото е бетон и думата му на две не става…



Обаче и директорката се заяде и каза, че съм на косъм и много ми се събрало, пък съм само в 9-ти.. И аз к’во, навеждам глава, сумтя и тъпча на едно място като бик… После онзи резил да се извинявам на зубърката и то пред майка й и баща й. После вкъщи пет дена гробно мълчание – баща ми влиза-излиза, отива-връща се, рови в интернет, мама гони бебето, щото то като бясно тича и пада, пада и тича, а аз – като в пандиз – без мобилен, без скайп, без телевизор и без слушалки – чистак гол – първи Робинзон без Петкан, обаче все се ослушвам к’во ще става, щото усещам смерч и съсипня, освен това нашите две вечери ходят някъде и се прибират късно, ама с настроение, а аз – черен роб, гледам дребния, пък на него му никнат зъби и сменям нон стоп памперси. Схващаш ли? Обаче една нощ спя и чувам „ставай”, гледам пет без десет, до мен раница, дрехи и мама подсмърча и шепне нещо в ухото на баща ми, а той – „няма страшно”, „по-бързо, че долу чакат”. Ама кой чака – „ще разбереш”, а майка ми зациклила като грамофонна плоча повтаря: „слушай татко си и умната – не си бебе”, е то е ясно, голяма мъдрост изрече, пък и се опитва да ме целува.



Аз, набрал като цирей, отварям в тъмното вратата на джипа да се тръшна на предната седалка, обаче опс – чичо ми се хили и казва: „заето – ти си отзад” и аз сънен отварям задната врата и … ченето ми увисва, мигам като наакан първолак и търкам очи, щото там седи онази дропла с цайсите и ми казва: „добрутро”…И аз, а-а да тръшна вратата след себе си, обаче баща ми мята белтъци и аз сумтя и с милион въпроса на езика, но с инат на замръзнал динозавър мълча и потегляме неизвестно в к’ва посока…



Половин България спах и мълчах, но най-вече слухтях к’во си говорят баща ми и чичо, и онази, дроплата – тя не била толкоз тъпа, а едни въпроси изпедепцва – да се чудиш кои енциклопедии е чела… аз не съм задавал толкова въпроси на баща ми през целия си живот, а той, няма да си кривя душата, е изрушкал всички океани и морета по света и вече два пъти праща за зелен хайвер сомалийските пирати… Чак ме хвана яд, че онази става толкова гъста с родата, обаче явно само аз не знам къде отиваме и си трая…



Спряхме, хапнахме, пикахме и пак потегляме, и аз, още съм горд, ама съскам тихо на кукумявката от 10 а: „ти що си тука”, пък тя, маха си новите цайси и ме фиксира – че тя не била толкоз грозна, „познай” и се хили, обаче не гадно, ами така… нормално и пак се возим и тя пита ли пита, сякаш биографията й е бедна, обаче не – щото в разговора й с баща ми и чичо научавам, че тая, каката – Рени от 10 а, спечелила конкурс и ще ходи през есента в Америка за една година, свирила на флейта, тренирала тенис и освен английския праскала немски, чешки и руски. Как стават тия работи, бе, обаче мълча и мислено цъкам, щото минаваме покрай табелата на Плевен и аз съвсем изперквам, когато разбирам, че чичо ми трябва да се прибере сам, като си свърши работата в Берковица… После пак почивка, ядем и там, на масата в ресторантчето на прохода Петрохан, ме светват, че пеша ще се връщаме по маршрута „Ком-Емине”. Моля?!



Аз не съм тъп, учил съм география на България и то на английски, як съм, пич, обаче забивам като стар лаптоп, щото знам, че през деня минахме над 400 километра с джипа, пък пеша – айде бе, не на мен, че аз по-дълго от нас до дискотеката пеша не съм вървял… Обаче всички сериозни и май няма майтап! Ле-ле! Тия са изперкали…



Чичо каза „чао”, „умната”, намигна ми, стисна ръката на дроплата и отпраши с джипа, пък ние останахме с три раници и моето увиснало чене… Бащата обяснява просто и бавно като на чукча в МОЛ какво предстои, гледа само мен, щото на Рени явно всичко й е ясно и не й е за първи път, вади два чифта датщайнери, дава ни по едно шише вода, дъждобран и аз „не-не”, обаче – да и поемаме към връх Ком. Първо се перча и правя едни великански крачки, после до върха само пуфтя като парен влак и се потя като мандарин след чаена церемония и едва смогвам да псувам на ум. Допълзявам 20 минути след тях на върха и… к’во? Е, хубаво де, Ком! Чудо голямо!



Камънак, голо, един паметник на Вазов, а Рени се вживява в ролята на провинциална актриса и рецитира: „Оттук окото волно, преграда не намира. Вселената пред мен, покорно се простира. Душата гордо диша. От тия планини умът към нещо светло, голямо се стреми!“ Айде, бе, смешки! Е, хубаво де, гледка, е добре де, и слепият вижда оттук Берковица, Монтана… и половин България. Та, за к’во да ги взимам тези два камъка?! Много важно – традиция, даже няма къде да се изпикаеш… абе, още съм бесен, ама вземам два големи камънака, да си чукам главата с тях .. Как пък не – ще се снимам, ама айде от мен да мине. Обаче, готино е, това наум, разбира се, и мама да беше тук със ситния… Да бе, само те ми липсват… май съм слънчасъл…



И после едно спускане на два пъти хванах Рени за грейката, щото да не се търкалят цайсите й пак. Довлякохме се вечерта до хижа „Петрохан”, тръшнах се на леглото и чувам в просънца: „утре в пет”…Да, бе, да. Обаче стана точно така и въобще ми се губят следващите три дена – усещам само мускулна треска и адска болка в гърба от раницата: това хижа „Пробойница”, някакви Тодорини кукли и скали разни Лакатнишки, хижа „Тръстена” и моста над Искър, дето щях да падна – тотално ми се губят. Обаче баща ми и Рени – пей сърце, въобще не ми обръщат внимание и крачат като за великото преселение на народите.



Едва, след като се събудих на хижа „Лескова”, се почувствах донякъде бял и вече можех да им покажа кой съм, обаче – ядец! Други ми разказаха играта – срещнахме едни пичове – за пръв път чух, че имало мототуристи – готини, яхнали моторите си, бичат метъл и цепят планината, където им кефне – нито потене, нито зор, обаче баща ми каза, че да я докараш дотам, първо трябвало на собствен ход да опознаеш живота и сякаш съм впрегатно добиче ми нахлузи раницата и вика, че не е лесно с две момичета в групата, макар Рени да се държала като юнга на трети рейс – тя се смее, а на мен пак ми завря чайникът и казвам наум всички онези думи, на които ще науча брат ми, като проговори…



Обаче няма как и потегляме към хижа „Мургаш”. Баща ми, натоварен като шерпа, Рени забрадена като ханъма, върти глава като ветропоказател и дрънка нещо за маркировка, а аз се разсейвам и наблягам на краката й. Всъщност скоро загубих интерес, щото почна едно катерене, едно прескачане на паднали дървета, аз пак се потя и пия хаш-две-о, баща ми вика: „умната – това е сух маршрут”, обаче небето чу и като се почна – дъжд, дъжд до напикаване. Добре поне, че нямаше гръмотевици, щото Рени почна да разказва една драматична история като от турски сериал за светкавична буря в Пирин и на мен раницата ми увисна до коленете.



По едно време Енциклопедията взе нещо да предъвква и изплю камъчето – от половин час нямало маркировка. Патка заблудена! Заради нея загубихме още час и половина и най-накрая я открихме, но баща ми каза, че вече аз отговарям и да си отварям очите на четири, щото… аз си знам. После вървим, а с нас и една бяла мъгла като стена – протягам ръката си и не я виждам от лакътя напред… Хвана ме шубето, а баща ми слага жълти очила като извънземен, дава ни да държим едно въже и вървим, вървим до посиняване, докато не се блъснахме в хижата. Аз пак паднах и заспах като заклан, а после научих, че хижарят бил голяма работа, а такъв чай никъде другаде нямало…



На сутринта няма грам мъгла, но има вятър като за регата „Тол-шипс”, добре че ни духа в гърба и вървим на автопилот – даже ми стана готино – не знам къде съм – в Швейцария или по пътя за връх Мургаш и освен това се появяват изневиделица табуни с коне! Жестоко! Само по филмите съм виждал такива и докато цъкам като бомбен механизъм, Рени маха раницата, бавно се приближава до един чер дявол, дава му хляб, той пръхти от кеф, тя го тупа по врата и… А стига, бе – яхва го като амазонка – без седло, без нищо… Баща ми едва успява да щрака с Никона и мале-е не вярвам на очите си, разби ме тая, размаза ме тотално… После се връща накефена, баща ми малко сърдит, щото с главата си отговарял за нея, обаче ми хвърля един поглед, който ми е доста познат и значи: „виждаш ли кой е голямата работа”, но си трая, щото… да не си го изкара на мен.



После качваме и Мургаш, а горе, до метеорологичната станция на завет, Рени разказва една легенда за някаква блондинка, дето за нея умрял Мургаш. Едно време – може, вече няма такива задръстеняци да се доказват… Е, на връщане вече малко си говорим, повече тя, аз още се надувам, ама поддържам разговора, пък баща ми вика да побързаме, щото пак щяло да вали…



Абе не знам, ама дали на Мургаш, или някъде към прохода Витиня или Арабаконак, си загубих кофтито настроение и като ме обзе един кеф, една еуфория – сякаш съм се друсал. Не че съм опитвал, честно – не съм, ама смятах да го направя, даже казах на Рени и станах пишман, щото тя четири часа не спря да ме убеждава, че това е началото на края и че имало милиард и половина по-яки неща, които трябвало човек да направи в живота си. Че като взе да ги изброява, чак и баща ми реши, че имал много да наваксва, а аз, освен че влязох в английската, и то благодарение на мама, дето денонощно ме натискаше, май нищо друго свястно не съм направил… Е, стана ми малко кофти, обаче Рени е готина, можеш да си дрънкаш с нея за всичко, върви като кон, не се лигави, няма примадонски номера, а пък трапчинката й на едната буза е като на братчето ми – иде ми да я щипна… И така ден след ден – вече не ги броя – вечер говорим за маршрута и времето, пием чай, слушаме истории всякакви в хижите, а туристите се оказаха непозната порода – майтапчии, не се изхвърлят, дават съвети откъде е вай-добре да се върви, не най-лесно, а най-красиво, чух истории, дето не ги пише в Интернет, научих разни трикове за раницата, за букови листа на носа, за да не се върнеш с опечен клюн… и всеки връх, и всяка ливада, пътека и камък взеха да се запечатват в мозъка ми…



А баща ми – аз такъв не го познавам – той пък говори за морето като за жив човек, даже една ясна вечер, на Бузлуджа, след като ни учи как да се ориентираме по звездите, нещо се отпусна и каза как се влюбил в мама. Рени мига-мига зад цайсите и тайно си бърше очите, а аз се моля никой да не ме пита нищо в този момент, щото сърцето ми е в гърлото – такова нещо никъде не съм изпитвал – нито в чата, нито във филмите с Киану Рийвс, нито с голите мадами от списанията, нито никъде…



Е, пак съм си същия – сутрин мърморя, на обед пъшкам, обаче вече е друго – сякаш съм в центъра на света, а не на третата глуха в периферията, а Рени ми вика „какиното”, нищо че се оказа, че имаме само два месеца и 13 дни разлика – аз през януари, а тя – ноември предната година… А пък баща ми на два пъти ми каза „мъжки” – когато се излегна, без да види мравуняка и го чистих от ония човекоядци, щото няма да кажа, къде чак се бяха наврели… и пак, когато Рени си забрави портмонето с парите и документите до чешмата – тичах два часа до там и обатно – добре, че никой не беше ги свил… „Мъжки!!!” Ти знаеш ли какво е баща ти да ти каже „Мъжки”???… И ми става все по-голям кеф да вървя, да си говорим и без да искам даже припявам с тати и с Рени „Моя страна, моя България”… пък аз си мислех, че без слушалки и рап не може да се диша…



Обаче, Рени е самоходна библиотека и като се качим на някой връх и тя почне: „Навред зелено: лесове,/ гори, гори до кръгозора,/ зелени чуки, долове,/ в зеленина потъва взора;/ в зелено къпят се очите,/ в зелено къпи се душата,/ смарагдени са планините/ и сенките, и светлината. /Зелени красоти, омая!/ Кипи живот във сила мощна. /Вред рай зелен! О, вред все тая/ природа царствено-разкошна!/, щото Вазов й бил от любимите, е и Шекспир с: „Мигът създава с майсторска ръка/ един вълшебен празник за очите./ Но миг по-късно нещо пак така/ това вълшебство разрушават дните”… пък аз само вицове зная, не че не се хилят с баща ми – скъсвам ги от смях, обаче на мен ми е малко тъпо да ги разказвам след като вече стъпах на Агликина поляна, на лобното място на Бенковски, на Шипка и в Котел, дето за първи път видяхме цивилизация и си напълнихме отново раниците. Влязохме и в музея на Берон, а екскурзоводката направо ме хвана за сърцето…



Аз къде съм живял досега, бе, в дискотеките или в кафенетата? Мале-е, пък що кола съм изпил – цяла цистерна, а Рени и за нея си има теория и въобще не близва, обаче имало нещо, с което още не била наясно – дали Рила, или Пирин са й любимите планини, или да изчака още малко, преди да реши – и като се върнем след седмица, отивала с една група доброволци, спечелили проект, да подновяват маркировката в Странджа Сакар, че там било много зле… „ти що не дойдеш за шерпа да ми носиш боята – може да ти напиша името на някой камък”… Е, аз се хиля, обаче вътрешно съм навит и хвърлям поглед към баща ми, пък той се прави на непукист, свива рамене – „ти сам си решаваш”…



Ле-ле-е това никога не е било… И пак вървим, вървим и ставаме, и лягаме, и дъжд, и град, и пек, и се редят Върбишки проход, и Ришки проход, и Дюлински проход, и на 23-тия ден вечерта стигаме до село Емона и там – баща ми взема две стаи в хотела, правим прощална вечеря и ни налива по половин чаша червено и се чукваме за победителите и вдига тост колко е горд и с двамата, и ни прегръща, и казва, че сутринта ще ни събуди рано да стигнем преди изгрев до морето и да не забравим двата камъка, дето от Ком ги носим и единия да го оставим на пясъка, пък другия да го измием в морето и да си го пазим за спомен, а той щял да чака мама с бебето и на Рени родителите да дойдат да ни вземат.



И отиде да си легне, пък ние с Рени лафче цяла нощ и даже не лягаме да спим, а още в четири тръгваме към морето и я държа за ръка да не се спъне в тъмното, но май тя ме държи и ми е готино, и ето го морето, и се събуваме, и, човече, чувам, че морето ми говори – за първи път чувам гласа му и едва сега разбирам, че живея и ето го слънцето като око на събуден циклоп – това го казва Рени, аз мълча, щото нямам речник, обаче я целувам и вече, и тя няма думи, и двамата само мълчим, и си разменяме камъните – аз, нали съм тъп – моят е голям и Рени няма как да го носи на врата си, обаче аз нейният ще го пробия и цял живот ще си го нося на верижка… И слънцето се издига, и ние се къпем, и се смеем, и времето спира… После чуваме клаксони на коли и мама, и Косьо, братчето, тича по пясъка и пада, и става, и пак тича и чувам за първи път: „ба-те”, „ба-те”…



И аз го вдигам на ръце, и го целувам по трапчинката, дето е като на Рени, и мама целувам, и се моля да не ме погледне никой в лицето, защото правя едновременно три неща: плача, прегръщам и обичам… Айде, човече, за Странджа Сакар – друг път, щото сега бързам – ще изпращаме Рени на летището, а тя такъв списък със задачи ми е спретнала, че докато я чакам една година да се върне от Америка – трябва да съм ги свършил… Ама аз се отплеснах и най-важното не ти казах – най-готиното е, че съм само на шестнайсет и половина и целият живот и целият свят са пред мен, между другото – и пред теб…

Post from: valqk | Post type: Fun
15.05.2014 00:00:00

Защо е сложно да се пише софтуер, обяснение за филолози



Представете си, че сте писател и поддържате проекта Война и Мир. По задание трябва да се напише нов епизод, в който Наташа Ростова се разхожда под дъжда в парка.

Звучи просто - пишете "заваля дъжд", запис. Програмата гърми с грешка "Наташа Ростова умря". Започва се неколкодневно ровене - как е умряла, защо е умряла... Оказва се, че Пиер Безухов е бил в парка с обувки с гладка подметка, подхлъзнал се е в дъжда, изпуснал е пистолета си, пистолетът е гръмнал, куршумът е рикоширал в един стълб и е убил Наташа Ростова.

Как може да се оправи това? Да смените обувките на Пиер Безухов? Да заредите пистолета с халостни патрони? Решавате да махнете стълба. Запис и нова грешка - "Поручик Ржевски умря".

Оказва се, че в следващата глава поручикът се обляга на стълба, който току що сте махнали...

Post from: gorry_bell | Post type: Recipe
19.04.2014 00:00:00

Великденски козунаци

3кг брашно

3 кубчета жива мая

24 яйца

900 гр. захар

до 1 кг прясно мляко

600 гр масло

1 лимон - кора и сок

сол

1/2 чаша стафиди

орехи



Около 1/2 кг брашно се попарва с вряло мляко (не повече от половината от цялото мляко от рецептата). Разбърква се докато се образува рядка каша. Оставя се да поизстине докато може да се пипне с пръст. Маята се размива с малко мляко -хладко, не горещо. Към размитата мая се добавя брашнената каша и 1 чаена лъжичка захар. Слага се да втаса на топло място.



Брашното се пресява в голям съд. Белтъците и жълтъците се разбиват по отделно. Захарта се разтваря в млякото и се добавя към брашното в кладенче.След тях се добавя втасалата мая, малко сол, лимонът. Маслото се оставя за омесване.

Тестото се меси като от време на време се прибавя от разтопеното масло. Меси се докато тестото започне да пуща шупли. След това се порива и се оставя да жтаса на топло.

Втасалото тесто се разпределя по форми тави според възможностите и желанията на домакинята. Формите се намазват с мазнина и се пълнят до половината с тестото като се оплитат плитки, рула и др. При размесването се прибавят по малко стафиди. Нановпо се слагат на топло да втасат и щом понапълният формите - внимава се да не превтасат), козунаците се намазват леко с белтък от яйце, посипват се със захар и се нбождат с орехи/бадеми.

В началото се пекат в силна фурна (200), а се допичат на умерена. Дали са изпечени се познава като се боднат със суха клечка, по която да не остава сурово тесто.

Козунаците, се правят високи, като формите се увеличават с картон. Пекат се във висока фурна.

Post from: valqk | Post type: Recipe
22.03.2014 00:00:00

ИНДИЙСКИ БЪРЗИ МЕКИЦИ БЕЗ МАЯ

От: http://zanaeblogcook.blogspot.com/2013/08/blog-post_20.html





ПРОДУКТИ:

200 мл.вода

1 ч.л.сол

щипка захар

брашно за меко тесто (около 400-450гр.)



Количеството на продуктите може да промените в зависимост колко искате да направите.

Замесваме меко тесто,което правим на фитил.Режем 5-6 топки.Всяка топка се точи на лист,намазва се с олио и се навива на руло.



От това руло режем хапки,които разточваме с точилката на тънички питки.Пържим в сгорещена мазнина.



Post from: valqk | Post type: Recipe
18.12.2013 00:00:00

Сурови веган бонбони

Бели кокосови бонбони

200 гр кашу (накиснато за една нощ)

6-7 сушени кайсии (накиснати за 15-мин)

2 ч. лъжици тахан

2 ч. л. мед (или агаве)

30гр кокосово масло

кокосови стърготини



Кашуто се смила с блендер или кухн. робот. Кайсиите се нарязват наситно. Всички продукти се смесват и се омесва лепкави тесто. От него се оформят топчета и се овалват в стърготини.



Трюфели

200 гр. накиснати и смлени бадеми

9-10 фурми (от свежите. ако са сушени трябва да се накиснат)

1-2 ч.л. тахан

2 ч.л. мед или агаве

брашно от рошков (или какао) на вкус



Смесват се всички продукти като фурмите предварително се намачкват. Оформят се топчета от тестото и се овалват в рошков/какао.



Може да се добавят още пчелен прашец, мака, счукани какаови зърна, други сушени плодове и масло по желание (какаово, кокосово).

Post from: valqk | Post type: Fun
20.11.2013 00:00:00

Мравката и надзора.

Всеки ден малката мравка пристигаше рано на работното си място и започваше да работи. Произвеждаше и беше доволна. Шефът, лъва, се учудил, че мравката работи без надзор. Ако тя произвежда толкова без надзор, не би ли могла да произвежда повече, ако е под нечий надзор ? Той нае една хлебарка, която имаше голям опит, като надзорник и изготвяше чудесни доклади. Първото решение на хлебарката бе да въведе контрол на достъпа за мравката. След това на хлебарката й бе нужна секретарка, за да й помага с изготвянето на докладите и тя нае един паяк, който освен с архивите се занимаваше и с контрол на телефонните разговори. Лъвът бе очарован от докладите на хлебарката и я помоли и за графики на производството и анализ на тенденциите. За тази цел на хлебарката й купиха компютър, лазерен принтер и бе наета една муха, която да ръководи отдел информатика. Мравката, доскоро продуктивна и весела бе отчаяна от толкова хартии и срещи, които й заемаха цялото време! Лъвът стигна до заключение, че е дошъл момента да се създаде длъжност отговорник за сектора, където работеше мравката. Постът бе поверен на един щурец, чието първо решение бе да закупи килим и ергономичен стол за бюрото си. Новият отговорник щурецът също имаше нужда от компютър и асистентка (която взе от предната си служба), за да му помага да подготвя стратегическия план за оптимизиране на работата и да контролира бюджета за сектора, където работи мравката, която на този етап вече не се забавляваше и с всеки изминал ден се ядосваше все повече. По същото време щуреца убеди лъва за абсолютната необходимост от проучване на средата. След като проучи работната натовареност, лъвът забеляза, че секторът на мравката не произвеждаше вече колкото преди. Той нае един бухал, известен консултант да осъществи одит и да предложи решения. Бухалът изкара три месеца в офисите и направи огромен доклад в няколко тома със заключението: “Има много персонал в това предприятие” Познайте първо кого уволни лъвът ? Мравката, естествено, защото тя “проявявала липса на мотивация и конфликтно поведение”

Изводите всеки сам!!!

Showing posts from %1 to %2 of %3

Fisrt Previous 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 Next Last (27)