Прости ми че,

бях толкова глупав.

Прости ми че,

бях толкова лош.

Прости ми че,

дори не разбирах,

за какво става въпрос.

Не ще кажеш,

ти не разбираш,

и ще обърнеп отново гръб.

Но уви аз разбирам,

разбирам те много добре!

Затова продължавам Аз да търся Твойта Любов,

за да разбереш и ти за какво става въпрос.

x

Ще продължа да държа Аз на Теб.

Дано продължиш и Ти!

Всеки ден ползваме много неща.

Парфюми, сримове, сенки, спирали .... и от рода,

но в името на какво ли е всичко това?

Хмм......... на кого ли е нужно това?

Раждаме се, растем, живеем.

Учим се, страдаме, блеем,

но продължаваме да вървим.

Вървим ний но накъде ли?

Задавам си тоз реторичен въпрос.

Вървя Аз - търся Любов!

Любов??? Но какво е това?

Ти ПРОСТ ли си или да?

За вас тя е просто игра.

Любов - това е дума прекрасна,

която ражда, дарява, твори.

Че в любовта всичко е толкоз контрастно,

като утро в девствени гори.

И всичко е тъй тихо, прекрасно,

зелено и бляска, лъчи и искри,

радост в душата ти носи, щом се събудиш в зори!

Тогава Ти радваш се, тичаш, летиш.

И стоя отново сам,

незнаейки какво да кажа,

мислите ми тънеха в тиня и тъга,

останал пак сам,

но кому ли е нужно това?

Кому ли е нужно да мисли,

за такива "глупави" неща?

Незнаещ, неможещ, неискащ,

аз отново стоя!

Стоя и си мисля!?!???

Мисля си разни странни неща,

идващи отвътре,

дълбоко от мен.

Но кой ли разбира това?

И все пак надежда щом има,

аз мисля, радвам се и творя,

ала умре ли и тази картина,

то навярно и аз ще умра.

Човек, това звучи гордо!

Но кой ли е казал това?

Човека това е животно позорно

дори и за своята родна "майка" Земя!

Животно?!???

Ще питате вие.

Ние спориме

двама със дама

на тема:

"Човекът във новото време".

А дамата сопната, знаете - тропа, нервира се,

даже проплаква.

Залива ме с кални потоци

от ропот и град от словесна атака.

- Почакайте - казвам, - почакайте,

нека... -

Но тя ме прекъсва сърдито:

- Ах, моля, запрете!

Аз мразя човека.

Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой

насякъл с секира,

насякъл сам брат си, човека.

Измил се,

на черква отишъл подире

и... после му станало леко.

Смутено

потръпнах. И стана ми тежко.

Ето- аз дишам,

работя,

живея

и стихове пиша (тъй както умея).

С живота под вежди се гледаме строго

и боря се с него доколкото мога.

С живота сме в разпра,

но ти не разбирай,

че мразя живота.

Напротив, напротив! -

Дори да умирам,

живота със грубите

лапи челични

аз пак ще обичам!

Аз пак ще обичам!

Да кажем, сега ми окачат

въжето

и питат:

"Как, искаш ли час да живееш? "

Веднага ще кресна:

"Свалете! Свалете!

По-скоро свалете въжето, злодеи!"

За него- Живота-

направил бих всичко. -

Забързан ден в живот спокоен...

Любим човек сред дъжд пороен...

Тъй желана, пареща милувка

и нежна, тиха тръпнеща целувка...

Безвремие - отпускащо, спокойно...

Вярвах безнадеждно, че си мой, но

явно твърде дълго напразно мечтах

и да те запазя са себе си не успях.

Мечта голяма, тъй недостижима

повтарям с обич твойто име,

а леден глас напевно ме приспива

и шепне тихо, че ти си отиваш...

Дъждът в очите не престава да вали...

Не си бил нивга справедлив, Живот, нали?

Сякаш ангелите от добряците крадат,

за да имат Зверовете какво да ядат...

Обожавам да те чувствам тук до мен,

дори и да си толкова болезнено далече...

Нямам сили да дочакам този ден,

когато ти ще бъдеш мой! Едва издържам вече!