17.03.2009 00:00:00

ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА

Ние спориме

двама със дама

на тема:

"Човекът във новото време".

А дамата сопната, знаете - тропа, нервира се,

даже проплаква.

Залива ме с кални потоци

от ропот и град от словесна атака.

- Почакайте - казвам, - почакайте,

нека... -

Но тя ме прекъсва сърдито:

- Ах, моля, запрете!

Аз мразя човека.

Не струва той вашта защита.



Аз четох как някой

насякъл с секира,

насякъл сам брат си, човека.

Измил се,

на черква отишъл подире

и... после му станало леко.

Смутено

потръпнах. И стана ми тежко.

Но аз понакуцвам в теория

и рекох полека,

без злоба,

човешки,

да пробвам със тази история. -

Тя, случката, станала в село Могила.

Бащата бил скътал пари.

Синът ги подушил,

вземал ги насила

и после баща си затрил.

Но в месец, или пък

във седмица само

властта го открила и... съд.

Ала във съдът

не потупват по рамото,

а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея злосторен,

затворили този субект.

Но във затвора попаднал на хора и станал човек.

Не зная с каква е закваса заквасен,

не зная и как е замесен,

но своята участ от книга по-ясна

му станала с някаква песен.

И после разправял:

"Брей, как се обърках

и ето ти тебе бесило.

Не стига ти хлеба,

залитнеш от мъка и стъпиш

в погрешност на гнило.

И чакаш така като скот

в скотобойна,

въртиш се, в очите ти - ножа.

Ех, лошо,

ех, лошо

светът е устроен!

А може, по-иначе може..."

Тогава запявал той

своята песен,

запявал я бавно и тихо

Пред него живота

изплаввал чудесен -

и после заспивал усмихнат...

Но в коридова

тихо говорят.

Сетне секунда покой.

Някой полека вратата отворил. -

Хора. Зад тях часовой.

Някой от групата,

плахо и глухо,

казал му:

"Хайде, стани."

Гледали хората

тъпо и кухо

сивите, влажни стени.

Онзи в леглото

разбрал, че живота

е свършен за него,

и в миг скочил, избърсал потта от челото

и гледал с див поглед на бик.

Но лека-полека

човека се сетил - страхът е без полза,

ще мре.

И някак в душата му

станало светло.

- Да тръгнем ли? - казал.

- Добре.

Той тръгнал. След него

те тръгнали също

и чувствали някакъв хлад.

Войникът си казал:

"Веднъж да се свърши...

Загазил си здравата, брат."

Във коридора

тихо говорят.

Мрак се в ъглите таи.

Слезнали после на двора,

а горе вече зората блести.

Човекът погледнал зората,

в която се къпела с блясък звезда,

и мислел за своята

тежка,

човешка,

жестока,

безока

съдба.

"Тя - моята - свърши...

Ще висна обесен.

Но белким се свършва със мен?

Животът ще дойде по-хубав от песен,

по-хубав от пролетен ден..."

Споменал за песен

и нещо се сетил.

В очите му пламък цъфтял.

Усмихнал се топло, широко и светло,

отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би

тука се крие

един истеричен комплекс?

Мислете тъй както си щете,

но вие грешите, приятелко, днес. -

Човекът спокойно, тъй - дума

след дума и твърдо редил песента.

Онези го гледали

с поглед безумен,

онези го гледали с страх.

Дори и затвора

треперел позорно,

и мрака ударил на бег.

Усмихнати чули звездите отгоре

и викнали:

"Браво, човек!"

Нататък е ясно. Въжето

изкусно през шията, после

смъртта.

Но там в разкривените,

в сините устни

напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.

Как мислиш, читателю, ти? -

Тя, бедната дама, започна да плаче,

започна във транс да крещи:

"Ужасно! Ужасно! - Разказвате,

сякаш като че там сте били!"...

Какъв ти тук ужас?! -

Той пеел човека.

-Това е прекрасно, нали?